Как да се почувствам у дома? Пътят на Татяна Божич.

Има документални филми, които ви впечатляват с разкритията си, оставят ви без дъх и предизвикват сетивата ви. Има и такива, които ви канят нежно да се присъедините към тяхната история, да седнете леко на дивана до тях, да се заслушате, да се загледате и преди да се усетите да съпреживеете мислите и тревогите им заедно с персонажите в тях. Татяна Божич прави именно това. Тя е една почти обикновена жена, с не толкова рядко срещан въпрос: Къде принадлежа? Но начинът, по който го задава я прави необикновена. Тя е родена в бивша Югославия. Живяла е на много места из Европа, дори обича да се нарича – гражданин на Европа. Установявала се е в Лондон и в Загреб, а днес (или поне, докато се развива филма) е леко “заклещена” в квартал на Амстердам, където отглежда сина си, като самотна майка. Изградила е живот, от който се гордее, привидно има неща, които я вълнуват и срещи, които я предизвикват. Но Татяна е нещастна, неудовлетворена и това си личи от първия кадър. Татяна видимо се лута в света, който сама е създала за себе си и собствения си син. Свят, който би трябвало да ѝ е по мярка, живот, който би трябвало да ѝ харесва, приятели, които би трябвало да има (на по-малко от 1000 км. от себе си). Неизбежно е да ѝ съчувстваш, да се зачудиш, да потърсиш отговорите заедно с нея, защото искаш да видиш тази така цветна и усмихната жена в някакъв мир. Докато не разбереш, че тя не търси точно мир. Тя търси решение на своя проблем – кое място може да нарече свой дом? И защо мястото, на което живее в момента, не ѝ навява това усещане? Защо не може да се почувства като част от общност, част от група хора?

“Белези на принадлежност” ми напомни на моите собствени въпроси, докато живеех и учех в Лондон. Въпреки, че има разлика. Различно е да се преместиш някъде и да започнеш живота си на ново място тепърва на 30 или да заминеш да учиш някъде на 18. В единия случай носиш много повече багаж, отколкото в другия вариант. И тук не говоря за буквалния смисъл на думата “багаж”. Носиш отговорност, може би някаква репутация, може би семейство, партньор, ангажименти, най-малкото носиш със себе си тежестта на по-дългия ти житейски опит и постепенно изчезващия ентусиазъм и безстрашие на младостта. Но във всички случаи минаваш през едно странно раздвоение на самоличността, в което домът, от който си тръгнал, скоро няма същото значение, което е имал през целия ти живот. А домът, който си създал някъде другаде – също все още няма ясно определена рамка за теб. Тези усещания се засилват колкото по-дълго живееш някъде в чужбина или просто “другаде”. За тези теми често говоря и с близките си приятели и роднини, които преживяват тези емоции. И въпреки, че си мислим, че това е строго индивидуална тема за настоящи и бивши емигранти и експати от Източна Европа, в “Белези за принадлежност” разбираме, че това не е точно така. Може би има едно универсално европейско преживяване, по което си приличаме повече, отколкото осъзнаваме. Всички пътуваме, ако имаме тази възможност, за да намерим по-добро място за живот, или заминаваме някъде по любов, заради работа, заради други лични амбиции и обстоятелства. И няма значение какво е историческото минало на държавата ни, в 99% от случаите хората искат да бъдат част от една общност. И това е най-човешкото желание, но явно и липса на съвременния свят.

Прочети още

Проучване на Europa.EU показва, че над 75 милиона европейци се срещат с близки приятели и роднини само един път в месеца, а над 30 милиона често се чувстват самотни. 13% от всички европейци се чувстват самотни почти постоянно. Тази тъжна и притеснителна статистика отваря и един друг интересен въпрос. Кои са най-засегнатите държави и кои не, и защо? Според проучването държавата с най-самотни хора е Ирландия, а тази, в която този проблем не е особено наличен и голям е: Нидерландия. Но в “Белези на принадлежност”, в който Татяна прекарва дните си заедно със сина си точно в Нидерландия, се засяга една любопитна гледна точка – нидерландците не са самотни хора, защото са изключително самодостатъчни. В интервюто, което имах удоволствието да проведа с Татяна, тя ми сподели, че повечето младежи в Нидерландия израстват с представата, че не разчитат на родителите си за емоционална и финансова подкрепа, толкова колкото сме свикнали на това на Балканите. Но това не е, защото не се обичат и уважават, а защото мисълта им е, че на първо място могат да разчитат на държавата си, а не на родителите или близките си. Тя е толкова социално развита, че предлага всякакъв вид помощ и подкрепа. И така тази отговорност е приспадната от роднините и приятелите ти. Разбира се, не искам да генерализирам. Но е иронично и тъжно да се чувстваш самотен, в държава с най-ниска самота в Европа.

Въпреки премеждията си, Татяна се впуска в едно невероятно пътуване из Хърватия, Австрия, Швейцария. Връща се към корените си, среща се с приятели, задава трудни въпроси на роднините си, които никога не е задавала. Изследва връзките на хората и техните чувства за принадлежност, техните усещания за дом. Докато пиша всичко това осъзнавам, че може би си представяте един сърцераздирателен, меланхоличен филм. И това не може да бъде по-грешна представа! “Белези на принадлежност” е искрено забавен филм, изпълнен с чувство за хумор. Най-вече от нелепите ситуации, в които Татяна сама се поставя, от усещането ѝ за самоирония и от закачките на сина ѝ, който не я оставя да “кривне от правия път”. Особено когато майка му решава да дава неговата детска стая под наем на непознати, за да намери приятели… Докато гледах тази нежна лична история постепенно се чувствах съпричастна. Като приятелка на Татяна, като една жена от Балканите, която може да разбере нейните мисли и тревоги, като една съседка, гражданка на Европа, която също си е мислила за подобни теми. Това е силата на “Белези на принадлежност” – кара те да се чувстваш като приятел, който има правото и нуждата да участва в това пътешествие в търсене на принадлежност.

Иновативното и различното, което видях във филма е, че Татяна е главна героиня на собствения си филм, на който е и режисьор. Много говорихме за това “раздвоение” и за използването на хумора, за да разказва по-драматичните моменти в историята си в нашия разговор в КиноСпирка. Това чаровно пътуване и търсене на принадлежност можете да гледате в HBO Max, където винаги качеството на съдържанието е на високо ниво, а документалните филми не могат да ви оставят безразлични независимо от темата.

А моята среща с Татяна Божич можете да гледате тук: