“Изкуството да падаш” на режисьора Орлин Милчев е едно емоционално приключение за бягството от реалността или как тя се приема и променя. Филмът е дебют за режисьора, но това, че е първият му пълнометражен филм сякаш не се усеща, защото няма никакво съмнение или лутане в историята, която иска да разкаже, както и в нейната сила и въздействие. Лентата е въздействаща за зрителя и благодарение на брилянтната операторска работа на Емил Христов, безспорно добрата актьорска игра, добрият сценарии и монтаж. Не е случаен и фактът, че филмът има 8 номинации от Съюза на Българските Филмови Дейци за наградите “Васил Гендов”, сред които за най-добра женска главна (Елена Замяркова) и поддържаща роля (Александра Сърчаджиева), за най-добра поддържаща мъжка роля (Валери Йорданов), за най-добър пълнометражен игрален филм, пълнометражен дебют и монтаж (Димитър Андреев – Лалри). Също така, “Изкуството да падаш” вече взе и “Златна роза” за дебют на Орлин Милчев, както и наградата на публиката на София Филм Фест.

Няма никакво съмнение, че този филм създава много силни емоции у публиката. В началото, работата на камерата създава усещането у нас, че Бори (Елена Замяркова) е буквално приклещена от ежедневието и трудностите в него. Близките и интериорните кадри ни представят тежкия ѝ живот, усещането, че не се вписва никъде, но постепенно това се променя. Сякаш и тя самата може да си поеме глътка въздух, заедно с по-широките отворени кадри, нищо, че ежедневните проблеми с вечно пияната ѝ майка не спират. Актьорската игра на Елена Замяркова е интелигентна и многопластова, показва силна емоционална дълбочина и искреност. Точно заради това и зрителят се привързва към нея и я приема такава, каквато е. Начинът, по който героинята ѝ се справя с предизвикателствата, които не спират, предизвиква сълзи, възхищение, тревога, но никога съжаление към момичето. И това е, защото на всеки, който гледа е ясна борбеността и целеустремеността, която Бори носи.

Всъщност всеки персонаж в този филм е многопластов, с история и вечно променящ се – затова и лентата е толкова въздействаща. Виждаме Алекс Сърчаджиева в нова светлина – артистична, загубила се в алкохола, разбита от миналото си майка, която не може да живее в реалния свят и потъва в илюзията на собствените си картини. Героинята е толкова добре подплатена актьорски, че за момент гледащият искрено започва да се дразни и да осъжда постъпките на лабилната жена. Комбинацията между Елена Замяркова и нейният професор в НАТФИЗ – проф. Ивайло Христов, който играе нейн дядо, също е изключително добра и емоционално въздействаща. Интересна е призмата, през която всеки се отнася към него – майката е осъдителна и безпардонна, а внучката – любяща и добра. Той е човекът, който намира отдушника на проблемите на Бори и ѝ дава инструмент, чрез който да се измъкне от отчайващата реалност. Записва я на джудо, благодарение, на което, героинята преживява най-голяма трансформация. Тя се дължи и на добре познатата норма, че когато човек намери нещо, което искрено му харесва и на което се отдава изцяло, сякаш злободневните проблеми остават на заден план. Спортът дава на Бори сила да промени настоящето си, да преодолее миналото си и да гради бъдещето си.

Отношенията между Бори и нейната приятелка (Полина Недкова), са трансформиращи и за двете. Те могат да бъдат напълно себе си само една пред друга. Разкрива ни се и тъжната реалност, че независимо от това, че някой изглежда вятърничав, вечно весел или леко повърхностен, носи на плещите си своята лична история, която не винаги е щастлива. Полина Недкова се справя блестящо, въплъщавайки се в тази роля. Подобна е и историята на Виктория, изиграна чудесно от Мартина Троанска. Тя се превръща в най-голямата конкуренция на Бори в отбора по джудо. Обижда я и се съревновава с нея, докато нещата не ескалират и разбираме, че въпреки привидната си увереност, Виктория е несигурна и подтисната. Всъщност това, което прави всички персонажи толкова добри и интересни е, че те се развиват и променят. Нито един от тях не остава в същата позиция, от която е тръгнал. Всеки води своя лична борба и тя не свършва, докато животите им не се преплитат и заедно започнат да преодоляват трудностите – заедно порастват и се трансформират. Когато филмът свърши, исках да разбера повече за остатъка от живота на всеки един от тях. Искрено се привързах към техните истории. Истината е, че финалът те оставя с един сладко-кисел вкус – усмихнат си, но си със сълзи на очите.

Но няма да издавам нищо повече, защото от днес – 21-ви април, можете да се насладите на този страхотен филм във всички кина в страната! Приятно гледане!