Филмът “Менюто” на Марк Майлъд ни представя група на пръв поглед случайни хора, които са платили огромна сума пари, за да гостуват в ресторанта на прочутия шеф готвач Джулиян Слоуик. Действието се развива на частен остров, където шеф готвачът и екипа му живеят и посрещат гости. Сценарият е дело на Сет Райс и Уил Трейси и определено приковава вниманието на зрителя. Чрез черен хумор, ирония, абсурд и привкус на трилър, “Менюто” държи зрителя в непрекъсната готовност за сюжетна кулминация. Такава всъщност не идва, или поне не по начина, по който сме очаквали. Но дори това е със замисъл, метафорично, като кара и гледащия да попадне в опасния сюреален свят на фалша и позата, който филмът осмива. Кара ни да останем гладни за още, точно по начина, по който “Менюто” ни представя група от хора заслепени от своя глад за пари, слава, любов, признание….

Всъщност, идеята за този филм се заражда у един от сценаристите – Уил Трейси, още през 2019г., когато вечеря във висок клас ресторант с многостепенно меню. Но в сюжета на лентата виждам типични тематики за така наречените “постпандемични филми”, за които съм говорила и преди. И съм убедена, че начинът по който четем филма в момента и начина, по който би се прочел ако беше излязъл през 2019-та, е тотално различен. Филмите, които излизат след пандемията, са сякаш все по-странни, реалистични, приемащи хаоса, за който разказват. Сякаш никой вече не се интересува от драматургичния ред, напротив – хаосът е видим и приет, и от там нататък сюжета работи с него. Дали безпорядъкът ще е тих или кулминационен, няма значение. В “Менюто” виждаме привиден ред – начинът на живот на готвачите, точната минута на сервиране, графикът на готвене, но този ред бързо е счупен, завесата е свалена и всеки се справя с това, което му се предоставя в дадената ситуация.

Гостите на ресторанта в този филм са изключително интригуващи персонажи – очарователни, надменни кулинарни критици, обсебени от храната позьори, новозабогатяли инфантилни мъже, прелобюдейци, забравена звезда от 90-те симулираща, че е на върха на славата си…Всички са пъстри, колоритни и обединени от “греховете” си. Всички освен един човек – Марго, изиграна силно и ефектно от Аня-Тейлър Джой. Тя е аутсайдерът, внедрил се в тази група от хора, чиято социална класа не се препокрива с нейната. Затова и привлича вниманието на шеф Слоуик, изигран перфектно от Ралф Файнс. Той е този, който обявява война на високата класа и най-вече на тези, които си мислят, че са в нея. Интересен феномен, който се забелязва и при “Триъгълник на тъгата”. Ръкавицата е хвърлена в лицето на установените норми и класовото разделение. Все повече се набляга на момента, в който нито парите, нито властта, нито името имат значение. Тъй като киното доста често отразява реалността (или пък доста често я формира такава, каквато на киното му се иска да бъде), в “Менюто” всъщност можем да видим доста от света, който ни заобикаля. Реалността, която познаваме до момента вече не съществува, но във филма вече никой не копнее по миналото.

Всеки от избраните гости в ресторанта на Слоуик е морално компроментиран по един или друг начин, всеки от тях служи на егото и личната си изгода, най-вече всеки от тях си мисли, че е повече от това, което е. В този случай комедията и иронията работят невероятно, защото чрез тях са представени нелепите разбирания на тези хора. Особено смешно е, когато Слоуик представя едно след друго ястията от менюто си – всяко следващо е по-странно от предходното, всяко съдържа минимално или никакво количество храна. Въпреки абсурдната вечеря, всеки един от гостите, освен Марго, твърдят, че разбират дълбоката символика зад тези ястия с размер на грахово зърно, и усещат непременно невероятната палитра от вкусове. Претенциозността и егото са “грехове” дори на шеф Слоуик, който дълбоко се засяга, когато Марго не харесва ястията му и моли за чийзбургер. А приготвянето на този прост бургер доставя в пъти повече удоволствие на готвача, от колкото и най-великия му кулинарен шедьовър. Филмът ни показва, че всъщност истинското щастие се крие в много по-семпли неща – по-семпли от парите, отмъщението, или претенциозността. Въпреки, че “Менюто” ни кара да се замислим дори върху нашия личен морален компас, във филма липсва назидание или обвинение. Точно заради това, зрителите му се наслаждават без напрежение и с усмивка.

Препоръчвам ви този филм! Ще ви забавлява, ще ви кара да си задавате провокиращи размисъл въпроси, и се надявам – ще му се насладите!