Преди точно три години и има-няма няколко дни се върнах от фестивала в Кан след почти 24-часово пътуване. И не спах от вълнение следващата една седмица. Знаех, че това място беше променило посоката на живота ми. Година по-късно, по време на голям локдаун, разбрах, че филмът на Камен Калев “Февруари”, в който имах честта да бъда асистент, е селектиран за фестивала. Лъч светлина в период на тревога и обърканост, който отново предопредели на къде поемам. А сега ми трябва само да затворя очи и отново се озовавам там. Виждам палмите, усещам мириса на морето, чувам музиката от яхтените партита, вървя по червения килим, обръщам се – Брад Пит, а от другата ми страна – Леонардо ди Каприо. Морето и небето се сливат в еднo лазурнo синьо, слънцето напича, а аз вървя по пясъка и се чудя ‘тук ли точно е вървяла и Бриджит Бардо?’

Кан е магия! По какъв друг начин иначе ще си обясня факта, че Леонардо ди Каприо стоеше на две ръце разстояние от мен в една прожекционна зала? Гледахме филм заедно. Нямам никаква представа кой, изгледах към четири секунди и през останалия час и половина гледах само и единствено в него. Преди да влезем в залата видях как Алехандро Инариту, който тогава беше председател на журито, върви към мен, а аз след вътрешен писък едва свързах изречението “Could you please take a photo with me?” Моля ви, тези неща не се случват в реалността…те се случват само във филмите!

Спомням си как аз и моята много близка приятелка, с която бяхме на това приключение, седяхме в един ресторант, а на всички екрани се излъчваше церемонията по връчването на наградите. Всеки беше вперил поглед в телевизорите, а след поредната награда имаше възклицания, аплодисменти, коментари, викове. Незабравимо! Големият победител на фестивала беше корейският филм “Паразит”. Невероятен филм, със силна трагикомична история, въздействаща операторска работа и добър каст.

Силен фаворит ми беше и бразилският филм “Бакурау” на режисьорите Джулиано Дорнелес и Клебер Фильо. Представят историята на Тереза, която се връща в селото на баба си и открива невероятни неща за хората там. Иронията и изненадите са движещата сила в драматургията. Друг претендент за награда беше френският “Les Misèrables” на Ладж Ли, който се фокусира върху проблемите на малцинствата в Париж. Всъщност, мисля, че филмът, който най-силно свързвам с онези приказни дни е “Имало едно време в Холивуд” на Тарантино. Той излезе точно тогава. Харесва ми връщането в златните години на Холивуд, а и с Леонардо, Пит и Марго Роби няма какво да се обърка. Тази година пък голямата награда взе филмът “Триъгълник на тъгата” на Рубен Йостлунд, който аз нямам търпение да гледам!

Препоръчвам ви тези филми! Докато ги гледате може да си представяте, че току що сте минали по червения килим, облечени сте в дълга рокля или смокинг, а след прожекцията ще пиете коктейл на някоя яхта на Лазурния бряг, докато слънцето ви напича. Не забравяйте – киното е магия! Кан е магия!