Паоло Сорентино многократно е казвал, че футболистът Марадона е спасил живота му – през 80-те години той остава вкъщи, за да гледа мач на идола си вместо да тръгне с родителите си, които същата вечер загиват в катастрофа. Аз от своя страна, казвам, че през 2013-та година Сорентино придаде смисъл на моя живот – през една студена февруарска вечер гледах филма “Великата красота” и това предначерта пътя ми. От тогава всеки проект на режисьора ме учи на нещо ново за света на киното, но най-вече на това да живееш красиво и смислено. 

Последният му филм “Ръката на Бога” е едно любовно писмо към Неапол, към киното, към футбола и Марадона, към това да пораснеш в Италия. Заснет е в родния му град и самият той споделя, че е “интимен и личен, ведра и болезнена история за съзряването”. 

Сорентино е използвал интересен похват в сценарното писане, в който историята на филма започва комично, идилично, следвана от събитие, което да бележи обрат в настроението на зрителя и да въздейства по-силно. Подобен подход използва и Роберто Бенини в “Животът е прекрасен”.

Първият един час от филма Сорентино ни разказва за Фабието (Филипо Скоти), тийнейджър, който се опитва да навигира между любовта си към футбола, голямото си шумно италианско семейство с всичките му драматични недостатъци и цветни, комични позитиви, и между това какво иска да прави с бъдещето си.

 Майка му и баща му (Тереза Сапонанджело и Тони Сервило) – страстно влюбени и романтични очевидно дълго след началото на връзката си, изглеждат като скала насред бурните емоции на останалата част от семейството, и през шегите и иронията им, зрителят се влюбва в лудите неаполски роднини. Във втората част от филма наблюдаваме съзряването на Фабието, вдъхновението му, решението му да бъде режисьор. Мотивацията, за което идва от един красив, но типично за Сорентино сюреалистично заснет разговор между неаполският режисьор Антонио Капуано, изигран от Чиро Капано, и момчето. 

 

 

Паоло и операторът му Дариа Ди Антонио са майстори в кинематографията. Играят си с цветовете, с композицията. Излишно е да казвам, че всяка една сцена в този филм е невъобразимо красива и изпълнена със смисъл. Дългите панорамни кадри към морето и Неапол създават усещането за един провлачен летен следобед, близките планове на персонажите пък придават емоционалност и автентичност. Често Сорентино е споделял, че основното му вдъхновение идва от Фелини, Антониони и останалите велики за онова време италиански режисьори. Това личи и в този филм, особено автобиографичния подход, който може да бъде видян и в Амаркорд на Фелини от 1973та и комедийно-драматичната атмосфера, която носи. 

 

Сорентино рисува една душевна дълбочина чрез филмите си, която в днешно време рядко може да бъде видяна. Затова са толкова въздействащи. Захлупен под злободневните проблеми, човек се отдава на бързината, с която се развива ежедневието му и губи основите си, изградени от истински важните и необходими ценности. Докато гледах, осъзнах, че час и половина ненадейно съм се усмихвала – може би, защото сетивата ми ликуваха пред красотата и емоцията, които усещат. Задължително гледайте този филм, насладете му се, оставете се да ви понесе и отвлече по красивите неаполски улици съхранени дълбоко в съзнанието на Сорентино. 

 

Продуценти на филма са платформата Нетфликс, по която филмът излезе преди само седмица, а вече е в шортлистата за Оскарите. Приятно гледане!