Далеч от брега – История за един режисьор, който се опитва да постави пиеса, но властта и животът му предоставят множество предизвикателства.

Постер на филма

 Далеч от брега – История за един режисьор, който се опитва да постави пиеса, но властта и животът му предоставят множество предизвикателства.

“Далеч от брега” е филм на Костадин Бонев, базиран на фрагменти от цензурирания преди 1989г. роман на Евгений Кузманов “Чайки далеч от брега”. Самият режисьор на филма споделя, че когато е прочел книгата през 1983г. веднага е уловил метафоричния му смисъл и иронията, с която усмива властта, дори е бил изненадан, че е издадена. . Бонев добавя още, че историята е универсална, става дума за човек на духа, който живее в бездуховно време.  

 

“Далеч от брега” е филм за отношенията между твореца и властта във време, в което творческия процес е задължително подчинен на партийната конюктура. 

Филмът впечатлява с великолепна актьорска игра и чудесно операторско майсторство. Повече от всичко обаче ни хваща за гърлото атмосферата пресъздадена във филма. Аз, като представител на поколението, чиито родители са израснали по време и в самия край на комунистическия режим, винаги съм изпитвала дълбоко любопитство примесено със страх към това време. И на въпроса, който често съм си задавала: “Как се е живяло тогава?”, филмът удря право в десетката, представяйки не една, ами три сюжетни линии, в които да намеря отговори. 

Режисьорът Злати Братоев (Пенко Господинов) се опитва да постави пиесата “Чайки далеч от брега” в провинциален театър, след като е отстранен от работата си в София по необясними причини. Всъщност, причини по онова време не е и нужно да бъдат дадени – в началната сцена на филма става ясно, че някой е доносничил срещу режисьора – наказанието е стопиране на пиесата му и стопиране на творческия му път. Филмът ни представя три реалности – първата е тази от пиесата, чиито персонажи са екипаж на кораб с нов некомпетентен и налудничав капитан Тапата (Стефан Вълдобрев); втората разкрива театралния процес на сцената, а третата е тази, в която кошмарите от текста се преплитат в животите на актьорите, Злати и всички свързани с постановката. Това предоставя възможност на персонажите – актьори в самия филм, да изградят в дълбочина своите роли, защото в буквален смисъл, всеки от тях има ‘допълнителна роля’, която обогатява тази в основната сюжетна линия. 

 

Борбата за поставянето на “Чайки далеч от брега” е наистина безмилостна. Постановката бива спирана, “пускана”, неодобрена е и от художествената комисия, специално изпратена за да оцени пиесата. Личните драми на актьорите се преплитат и в самите им персонажи – нещастния и измъчван от властта Матей (Марий Росен) е принуден да понася гнева и ударите на своите колеги, заради собствения си брат, току що избягал на Запад.

За постановката се бори и директорката на театъра Михайлова (Жорета Николова) – силна, безкомпромисна, но и емпатична жена, която се опитва да се погрижи за всичко в театъра си с твърда ръка. В ролята на оттеглила се от сцената актриса, която е преживяла и видяла всички абсурди на времето е великолепната Цветана Манева, чиито персонаж с дистанцираност, но и пределна яснота към събитията, подкрепя, изслушва, а и понякога приютява творците от театъра. Тапата става честа жертва на заговори, омраза и обсъждане, заради налудничавото и хаотично управление на кораба, което води до разделения и смърт сред екипажа. Въпреки, че това е пряка метафора с властта на деня по онова време, Тапата е и в ролята на наблюдател – разказвач на пиесата, което допълнително комплицира персонажа му и го поставя в позицията на върхновния властимащ. Вики (Йоана Буковска) олицетворява изстрадала, измъчена жена, скрита зад привидно усмихнатата маска на провинциална актриса. 

Насред море от интриги, намеса на властта, подслушвани телефони, вербувани за ДС творци и вътрешни неразбирания, пиесата най-накрая бива поставена, завършвайки с репликата ”Въртим се в кръг!” . Така филмът илюстрира връзката между твореца и властта във време, в което свобода на творчеството не може да има. 

“Далеч от брега” е носител на множество награди – най-добър филм на Шведският международен фестивал 2021, специлна награда на “Златна роза” 2018, награда за мъжка поддържаща роля за Стефан Вълдобрев на Международния Филмов Фестивал във Валенсия, награда за най-добър актьор за Пенко Господинов на Онирос филмови награди и награди за най-добър режисьор и операторска работа от Независимия филмов фестивал в Прага.

Силно препоръчвам този филм. Гледайте го не само от зрителска, но и от документална гледна точка, потопете се в Оруелската му атмосфера, насладете се на актьорската игра и на фината режисьорска и операторска работа. И си припомнете, че все пак миналото не е чак толкова далечно. 

Източници: Синелибри, Импресио

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s