Жените наистина плачат – "Това са балкански жени на ръба на нервна криза"…

Постер на филма

Жените наистина плачат – “Това са балкански жени на ръба на нервнa криза”,

споделя сърежисьорът на филма Мина Милева и добави още “И мъжете сигурно плачат, но жените плачат за важни неща, за които малко се говори.”

“Жените наистина плачат” е последният филм на дуото Весела Казакова и Мина Милева, който имах удоволствието да гледам на София Филм Фест. Във филма участват сестрите Весела, Биляна и Катя Казакови, а също и Мария Бакалова, Ралица Стоянова, Йосиф Сърчаджиев, Росица Гевренова, Кирил Милушев, Диана Спасова, Добриела Попова и други. “Жените наистина плачат” впечатлява с натурална, почти документална актьорска игра. Биляна Казакова споделя в интервю, че това се дължи не само на запазения почерк на Весела Казакова и Мина Милева, а и на умението на операторът Димитър Костов да остава невидим на снимачната площадка.

Точно този подход тип “скрита камера” е нещо, което ме грабна изключително много, защото променя позицията на зрителя изцяло, превръща го в съучастник в историята, която филма разказва.

През 1975 година, Лаура Мълви – британска феминистка и критик в киното, публикува есе “Визуално удоволствие и разказвателно кино” (Visual Pleasure and Narrativa Cinema), в което за първи път поставя теорията за “мъжкия поглед” в кино средите. Този термин има за цел да опише удоволствието от наблюдаването на женския образ в киното и как той има основна цел да служи на мъжкия образ и на мъжкия зрител. Лаура Мълви поставя под въпрос тази стигма като заявява, че женските образи невинаги трябва да бъдат нежни, красиви, сексуален обект и желание на зрителя. Откривам тази теория и в Жените наистина плачат, особено заради натуралността на героините във филма – те са водещи, естествени, понякога дори отблъскващи и истерични, плачат, викат, смеят се, понякога ги виждаме и голи, буквално и метафорично, защото както Биляна Казакова споделя, всички оголват себе си в този филм. Но в никакъв случай не обслужват представите на зрителя за “визуално удоволствие”.

Част от привлекателността на персонажите се дължи и на истинските истории разказани във филма – постродилната депресия, разривът в отношенията между сестри, обвиненията между баща и дъщери. Актуалните кадри от протестите срещу Истанбулската конвенция, както и темата за живота на хората носители на вируса ХИВ подсилват социалната ангажираност и документалния характер на филма.

Ралица Стоянова в Кан, 2021

Изключително силно впечатление ми направи образът на Лора, изигран от Ралица Стоянова.Лора е жена в мъжка професия, разумна, овладяна и стабилна на строителната площадка, но губеща почвата под себе си в личния живот. След като сестра ѝ Соня (Мария Бакалова), споделя, че е заразена с вируса на ХИВ, тя е единствената виждаща рационалното решение на ситуацията и е тази, която се опитва да накара майка им (Катя Казакова) да търсят медицинска помощ и да не се осланят на суеверия. Това я превръща в стабилна скала насред море от бушуващи емоции. Ралица Стоянова изиграва ролята си превъзходно, без излишни изразни средства, с премерена сдържаност, вепчатляваща зрителя.

Жените наистина плачат е емоционален филм, засягащ теми, които вълнуват всички ни. Неговата световна премиера се състоя наскоро като част от престижната селекция “Особен поглед” в Кан. Преди две години имах шанса от първо лице да разбера значението на тази селекция и този фестивал. Препоръчвам ви да гледате филма, за да му се насладите и да подкрепите международния му успех.

Източници: BULGARIA ON AIR, Списание Ева, Visual Pleasure and Narrative Cinema – Laura Mulvey (1975)